Автор: Стивън Уолт, foreignpolicy.com. Следвайте Гласове в ТелеграмСлед като Съединените щати преминаха

Автор: Стивън Уолт, foreignpolicy.com. Следвайте " Гласове " в Телеграм

След като Съединените щати минаха от тъмнината на Студената война в приятния искра на по този начин наречения еднополярен миг, учени от разнообразни области, специалисти и международни водачи започнаха да предсказват, да се стремят или интензивно да търсят връщане към многополярен свят. Очаквано, съветските и китайските водачи от дълго време показаха предпочитание за по-многополярен ред, а също и водачите на набиращи скорост сили като Индия и Бразилия. По-интересното е, че го направиха и значими съдружници на Съединени американски щати. Бившият немски канцлер Герхард Шрьодер предупреждаваше за " безспорната заплаха " от американски унилатерализъм, а някогашният френски външен министър Юбер Ведрин един път съобщи, че " цялата външна политика на Франция... се стреми да трансформира утрешния свят в подобен, който е формиран от няколко полюса, а освен от един ". Подкрепата на настоящия френски президент Еманюел Макрон за европейско единение и стратегическа самостоятелност разкрива сходен подтик.

Изненада, изненада: водачите на Съединени американски щати не са съгласни. Те избират експанзионистичните благоприятни условия и облагодетелстващия статут, които идват от това да бъдеш незаменима мощ и не желаят да се откажат от позицията си на неоспорвано състезание. Още през 1991 година администрацията на Джордж У. Буш изготви документ за насоки за защита, призовавайки за дейни старания за предотварятване появяването на конкурентни сили където и да е по света. Различните стратегически документи за национална сигурност, издадени от републиканци и демократи през последвалите години също акцентират потребността от поддържане на американското състезание, даже и когато признават завръщането на съревнованието сред огромните сили. Изтъкнати учени също се изрекоха – някои обявиха, че шампионата на Съединени американски щати е от " главно значение за бъдещето на свободата " и е от изгода както за Съединени американски щати, по този начин и за света. Аз също се причислих към тази позиция, написвайки през 2005 година, че " основната цел на огромната тактика на Съединени американски щати би трябвало да бъде запазването на първенстващата позиция колкото е допустимо по-дълго. " (Съветът ми по отношение на метода на реализиране на тази цел беше пренебрегнат обаче.)

Въпреки че администрацията на Байдън осъзнава, че сме се върнали още веднъж в свят на няколко огромни сили, тя претърпява носталгия по късата ера, в която Съединените щати нямаха равна конкуренция. Оттам и това пламенно одобряване на " водачеството на Съединени американски щати ", желанието за реализиране на военна победа над Русия, която ще я остави прекомерно слаба, с цел да предизвиква неприятности в бъдеще и напъните за здушаване на китайския напредък посредством ограничение на достъпа на Пекин до сериозни технологии и субсидиране на американско произвеждане на полупроводници.

Дори и тези старания да съумеят (а няма гаранция, че това ще стане), възобновяване на еднополярността е евентуално невероятно. То ще свърши с: 1) биполярен свят (със Съединените щати и Китай, представляващи двата полюса) или 2) изкривена версия на многополярност, в която Съединените щати са първи измежду група неравни, само че към момента значими огромни сили (Китай, Русия, Индия, евентуално Бразилия, вероятно превъоръжена Япония и Германия).

Що за свят би бил този? Теоретиците на интернационалните връзки са разграничени по въпроса. Класическите реалисти като Ханс Моргентау имаха вяра, че многополярните системи са по-малко насторени към войни, тъй като страните могат да се съюзяват и да удържат рискови агресори и вероятни войни. За тях гъвкавостта на съюзите беше добродетел. Структурни реалисти като Кенет Уолц или Джон Миършаймър настояват противоположното. Те считат, че биполярните системи в действителност са по-стабилни, тъй като заплахата от неправилни калкулации е понижена. Всяка от главните сили знае, че другата автоматизирано ще се опълчи на всевъзможен сериозен опит за смяна на статуквото. Освен това двете съществени сили не са по този начин подвластни от съюзническа поддръжка и могат да държат клиентите си под строй, когато е належащо. За структурните реалисти гъвкавостта, присъща на многополярния свят, основава по-голяма неустановеност и усилва вероятността някоя ревизионистка мощ да реши, че може да промени статуквото, преди останалите да съумеят да се комбинират и да я спрат.

Ако бъдещият международен ред е този на изкривената многополярност и в случай че сходен ред е по-податлив на война, то има известни аргументи за безпокойствие. Но многополярността може и да не е толкоз неприятна за Съединените щати, при изискване че те разпознаят нейните характерности и насторят външната си политика уместно.

За начало, дано признаем, че еднополярността не беше толкоз добра за Съединените щати, и изключително за тези нещастни страни, които попаднаха под тежестта на вниманието на Съединени американски щати през последните десетилетия. Еднополярната ера включи в себе си терористичните офанзиви от 11 септември, две скъпи и в последна сметка несполучливи американски войни в Ирак и Афганистан, някои зле премислени смени на режими, които доведоха до сриване на страни, финансова рецесия, която трагично промени вътрешната политика на Съединените щати и появяването на все по-амбициозния Китай, чийто напредък беше частично улеснен от личните дейности на Съединените щати. Но Съединени американски щати не научиха кой знае какво от опита си, в случай че те към момента слушат стратегическите гении, които с дейностите си компрометираха триумфа на Вашингтон от Студената война и форсираха края на еднополярността. Единственото ограничаване за дейностите на еднополярната мощ е самоограничението, а самоограничението не е нещо, което страна на кръстоносци като Съединените щати умее да прави добре. 

Завръщането на многополярността ще сътвори още веднъж свят, в който в Евразия са съсредоточени няколко огромни сили с вариращ капацитет. Тези страни евентуално ще се гледат войствено между тях, изключително в случай че са в непосредствена непосредственост. Такава обстановка дава на Съединените щати забележителна еластичност да настройва своите съюзи както е належащо, тъкмо както е станало, когато са се съюзили със Сталинова Русия във Втората международна война или когато са се сближили с Маоистки Китай по време на Студената война. Способността да взимаш и избираш верните съдружници е тайната съставна част на сполучливата външна политика на Съединени американски щати в предишното. Нейната позиция като единствена велика мощ в Западното полукълбо ѝ даде " безвъзмездна сигурност ", каквато нито една друга велика мощ не притежаваше и това направи Съединените щати изключително мечтан съдружник всякога, когато се явяваше сериозен проблем. Както писах през 80-те години: " За междинните сили в Европа и Азия Съединените щати са съвършеният съдружник. Натрупаната мощност на Съединени американски щати подсигурява, че гласът им ще бъде чут и дейностите им ще бъдат почувствани... само че в същото време те са задоволително отдалечени, тъй че да не съставляват сериозна опасност за съдружниците си. "

В многополярен свят останалите велики сили последователно ще поемат по-големи отговорности за личната си сигурност, като по този метод ще понижават световната отговорност за Съединените щати. С растежа на стопанската система си Индия построява и своята военна мощ, а пацифистка Япония даде обещание да удвои разноските си за защита до 2027 година. Това не са напълно положителни вести, несъмнено, тъй като районните надпревари по въоръжаване носят своите опасности и някои от тези страни могат най-после да работят по метод, който е рисков или провокативен. Но във връзка на горното мое изказване – Съединените щати не се оправиха толкоз добре с опазването на реда в Близкия Изток, Европа или даже Азия. Сигурни ли сме 100 %, че локалните сили ще се оправят по-зле или че за американците ще има значение, в случай че го създадат?

Дори многополярността да има своите дефекти (виж по-долу), опитите тя да бъде предотвратена ще бъдат скъпи, а може би и безполезни. Русия може и най-после да претърпи уверено проваляне в Украйна (макар това по никакъв метод да не е сигурно), само че нейната голяма територия, нуклеарен боеприпас и изобилни естествени запаси ще не престават да я държат в редиците на великите сили, без значение от изхода на актуалната война. Контролът на износа и вътрешните провокации може и да забавят възхода на Китай и неговата относителна мощ може да стигне връх след 10 години, само че той ще остане огромен състезател и неговите военни качества ще продължат да се усъвършенстват. Япония към момента е третата по величина стопанска система в света, и тя стартира голяма стратегия по въоръжаване, като би могла да се снабди бързо и с нуклеарен боеприпас, в случай че в миналото ѝ хрумне, че би трябвало да го направи. Траекторията на Индия е мъчно да се предвижда, само че тя съвсем несъмнено ще има по-голяма тежест през идващите десетилетия, в сравнение с имаше в предишното, а Съединените щати нито имат опцията, нито желанието да попречат на това. При това състояние, вместо да се ангажират в безполезното изпитание да върнат часовника обратно, американците би трябвало да стартират да се приготвят за многополюсно бъдеще.

В идеалния случай, едно бъдеще с изкривена многополярност ще подтикне Съединените щати да се откажат от инстинктивното си разчитане на груба мощ и насила и да наблегнат с по-голяма тежест върху същинската дипломация. По време на еднополярната епоха ръководещите в Съединени американски щати привикнаха да се оправят с проблемите като насочат претенции и ултиматуми, а по-късно оказваха напън, започвайки със наказания и закани със мощ, а по-късно нападения, всяващи боязън и смут и промяна на режими, когато по-леките ограничения за принуждаване не даваха резултат. Уви, разочароващите резултати приказват сами за себе си. В един многополярен свят, противоположното, даже и най-големите сили би трябвало да обръщат повече внимание на това, което желаят другите и да работят по-усилено, с цел да склонят някой от тях към взаимноизгодна договорка. Харесва ни или не, дипломацията би трябвало да отвори път на по-деликатен метод и доста повече отстъпки. Да се разчита главно на размахан пестник единствено ще накара останалите да се дистанцират. А в най-лошия слуачй – да стартират да вършат съюзи с противоположната страна.

Но дано не бъркаме: за Съединените щати, а може би и за целия свят, многополярното бъдеще носи обилни дефекти. По-слабите страни могат да се допълват взаимно, до момента в който огромните сили се съревновават, което онзачава, че въздействието на Съединени американски щати над някои по-малки страни евентуално ще понижава. Съревнованието сред огромните сили в Евразия може да докара до неправилни калкулации и война, тъкмо както е ставало към този момент преди 1945 година. Повече страни могат да решат да търсят нуклеарно оръжие, в ера, когато софтуерният прогрес може да накара някои хора да считат тези оръжия за допустимо средство. Нито едно от тези развития не е желателно.

Но, в случай че предположим, че Съединените щати остават първа мощ всред неравни в зараждащия се многополярен свят, техните водачи не би трябвало да са изключително обезпокоени. Вашингтон ще бъде в идеалната обстановка да настройва останалите огромни сили една против друга и да остави сътрудниците си в Евразия да понесат по-голяма отговорност за личната си сигурност. Въпреки че американските водачи от дълго време прикриват същинските си желания зад облак от идеалистична изразителност, в миналото те бяха много положителни в политиката на баланс на силите. Със завръщането на многополярността техните наследници просто ще би трябвало да си напомнят по какъв начин се прави това.

Стивън Уолт е колумнист на Foreign Policy и професор по интернационалните връзки в Харвард.

Инфо: foreignpolicy.com

Превод за " Гласове ": Екатерина Грънчарова